paris

Comme une certaine flûte
Comme un passager qui erre
Je cours sur la nuit impondérable
Je rêve des oursons des lampes et des fanaux
Plus grands ou plus petits
Tous des chemineaux

Je me rappelle de l`ourson
Je me rappelle du conte
De la mer puis du café
Juste comme c`était

Je marche pressée
En risquant d`effilocher les chaussures d`Amélie Poulain
Et la jupe en fleurs et le soleil
Juste comme c`était

Il sentait de Paris
De l`homme de la ville
Mais pas celui que je suis
Ni un tel que tu connais ou ne connais pas

Ah comment sentent les endroits
Que j`ai pas croisés
Et dont pourtant je me rappelle si bien
On sent la mer on sent le café
Et cet ourson qui avait son conte
Et le conte avait presque un ourson

Là Paris brille fleurit et désire
Mille voyageurs descendent pour l`écouter l`examiner
L`observer et puis l`oublier…

Moi aussi
J`examine ces yeux verts gris ou bleus
Ils remuent jouent et chantent vivement
Une chanson de la rue

Je veux faire leur connaissance
Les interroger sur Paris
Sur le café la mer et les gens
Pas pareils à moi ni à eux
Ni à ceux que tu connais ou ne connais pas

Des gens avec de grands godillots blancs
Parapluies chapeaux et cheveux mouillés
Marchent en chant
Que les lampes et les fanaux
Plus grands ou plus petits
Leur murmurent
Tous des chemineaux…

Tes yeux brillants comme Paris
Serait-il leur prénom
S`ils en avaient
Tes yeux jouant
Ils connaissent les ruelles
Et toutes les bouteilles
Qui s`écoulent dans les jours de carnavals

Tes yeux ne regardent pas vers moi
Ne regardent pas…

Un court instant se ferme en cercle
Se rétrécie se vide finit
Juste sombre léger
Milles moyens de confier…

Un court instant et un long pas en tournant
Je m`en vais par là loin
Je m`en vais et je m`envole

2006

като някаква флейта,
като пътник обсебен,
тичам по безтегловната вечер.
мисля си за мечета, за лампи и фенери,
и по-малки и по-големи –
скитници те всички.
спомням си за мечето,
помня и разказа,
и кафето и морето –
просто така беше.

вървя и бързам,
бързам,ще протрия обувките на Амели Пулен,
и полата с цветята и слънцето,
просто така беше.
миришеше на Париж, на града и на човека,
но не този, който съм аз
и който ти знаеш или не знаеш.

ах как ухаят местата, където никога не съм била
и които така добре си спомням…
и мирише кафето и морето,
и това мече, което си имаше разказ,
и разказът почти си имаше мече…

а Париж сега свети, блести, ухае и мечтае
и хиляди пътници слизат да го послушат,
да го разгледат, огледат
и да забравят…

и аз гледам, разглеждам тези очи зелени,
сиви, пъстри или сини
те шават, играят и живо си пеят улична песен.
искам да се запозная с тях,
да ги питам за Париж,
за кафето и морето,
за онези хора,
не като мен или тях,
и не каквито ти знаеш или не знаеш –

хора с бели, големи и кръгли обувки,
с чадъри и шапки и мокри коси,
крачат със книги, унесени в песен,
която уличните лампи и фенери,
и по-малки и по-големи, им шепнат,
скитници те всички..

очите ти блестят като Париж –
те може би така се казват,
ако изобщо някак се наричат…
очите ти играят –
те познават онези малки улички
и всичките бутилки, които се търкалят в празничния ден.
очите ти не гледат мен,
не гледат…

някак кратък миг се заключва в кръг
и се свива, изпива, завършва,
просто потъва така лежерно
заглъхва, издъхва
и хиляди начини има да споделя…

някак кратък миг убива музиката на Париж
и колелата и децата
и кафето и морето…
те не бяха там –
потопени, уморени,
от поглед сив, син, зелен, игрив

някак кратък миг и дълга крачка във завой…
тръгвам си – ей там – далеч, далеч
почти политам…