сънува ли ме някой
или аз сънувам всички?

–

не ме познаваш
не ме познаваш

празни домове

димът тече над тесни процепи
очите
есенция на всички хоризонти.

paris

Comme une certaine flûte
Comme un passager qui erre
Je cours sur la nuit impondérable
Je rêve des oursons des lampes et des fanaux
Plus grands ou plus petits
Tous des chemineaux

Je me rappelle de l`ourson
Je me rappelle du conte
De la mer puis du café
Juste comme c`était

Je marche pressée
En risquant d`effilocher les chaussures d`Amélie Poulain
Et la jupe en fleurs et le soleil
Juste comme c`était

Il sentait de Paris
De l`homme de la ville
Mais pas celui que je suis
Ni un tel que tu connais ou ne connais pas

Ah comment sentent les endroits
Que j`ai pas croisés
Et dont pourtant je me rappelle si bien
On sent la mer on sent le café
Et cet ourson qui avait son conte
Et le conte avait presque un ourson

Là Paris brille fleurit et désire
Mille voyageurs descendent pour l`écouter l`examiner
L`observer et puis l`oublier…

Moi aussi
J`examine ces yeux verts gris ou bleus
Ils remuent jouent et chantent vivement
Une chanson de la rue

Je veux faire leur connaissance
Les interroger sur Paris
Sur le café la mer et les gens
Pas pareils à moi ni à eux
Ni à ceux que tu connais ou ne connais pas

Des gens avec de grands godillots blancs
Parapluies chapeaux et cheveux mouillés
Marchent en chant
Que les lampes et les fanaux
Plus grands ou plus petits
Leur murmurent
Tous des chemineaux…

Tes yeux brillants comme Paris
Serait-il leur prénom
S`ils en avaient
Tes yeux jouant
Ils connaissent les ruelles
Et toutes les bouteilles
Qui s`écoulent dans les jours de carnavals

Tes yeux ne regardent pas vers moi
Ne regardent pas…

Un court instant se ferme en cercle
Se rétrécie se vide finit
Juste sombre léger
Milles moyens de confier…

Un court instant et un long pas en tournant
Je m`en vais par là loin
Je m`en vais et je m`envole

2006

като някаква флейта,
като пътник обсебен,
тичам по безтегловната вечер.
мисля си за мечета, за лампи и фенери,
и по-малки и по-големи –
скитници те всички.
спомням си за мечето,
помня и разказа,
и кафето и морето –
просто така беше.

вървя и бързам,
бързам,ще протрия обувките на Амели Пулен,
и полата с цветята и слънцето,
просто така беше.
миришеше на Париж, на града и на човека,
но не този, който съм аз
и който ти знаеш или не знаеш.

ах как ухаят местата, където никога не съм била
и които така добре си спомням…
и мирише кафето и морето,
и това мече, което си имаше разказ,
и разказът почти си имаше мече…

а Париж сега свети, блести, ухае и мечтае
и хиляди пътници слизат да го послушат,
да го разгледат, огледат
и да забравят…

и аз гледам, разглеждам тези очи зелени,
сиви, пъстри или сини
те шават, играят и живо си пеят улична песен.
искам да се запозная с тях,
да ги питам за Париж,
за кафето и морето,
за онези хора,
не като мен или тях,
и не каквито ти знаеш или не знаеш –

хора с бели, големи и кръгли обувки,
с чадъри и шапки и мокри коси,
крачат със книги, унесени в песен,
която уличните лампи и фенери,
и по-малки и по-големи, им шепнат,
скитници те всички..

очите ти блестят като Париж –
те може би така се казват,
ако изобщо някак се наричат…
очите ти играят –
те познават онези малки улички
и всичките бутилки, които се търкалят в празничния ден.
очите ти не гледат мен,
не гледат…

някак кратък миг се заключва в кръг
и се свива, изпива, завършва,
просто потъва така лежерно
заглъхва, издъхва
и хиляди начини има да споделя…

някак кратък миг убива музиката на Париж
и колелата и децата
и кафето и морето…
те не бяха там –
потопени, уморени,
от поглед сив, син, зелен, игрив

някак кратък миг и дълга крачка във завой…
тръгвам си – ей там – далеч, далеч
почти политам…

philip lamantia – man is in pain

Man is in pain
Philip Lamantia (1927-2005)

Man is in pain
ten bright balls bat the air
falling through the window
on which his double leans a net the air made
to catch the ten bright balls

Man is a room
where the malefic hand turns a knob
on the unseen unknown double’s door

Man is in pain
with his navel hook caught on a stone quarry
where ten bright balls chose to land
and where the malefic hand carves
on gelatinous air the window
to slam shut on his shadow’s tail

ten bright balls bounce into the unseen
unknown double’s net
Man is a false window
through which his double walks to the truth
that falls as ten bright balls
the malefic hand tossed into the air
Man is in pain
ten bright spikes nailed to the door

octavio paz

Four short poems in English translation by Johannes Beilharz

Summit and Gravity

There’s a motionless tree
And another one coming forward
A river of trees
Hits my chest
The green surge
Is good fortune
You are dressed in red
You are
The seal of the scorched year
The carnal firebrand
The star fruit
In you like sun
The hour rests
Above an abyss of clarities
The height is clouded by birds
Their beaks construct the night
Their wings carry the day
Planted in the crest of light
Between firmness and vertigo
You are
Transparent balance

(»Cima y gravedad«)

Where without Whom

There is not

A single soul among the trees

And I

Don’t know where I’ve gone.

(»Dónde sin quién«)

Passage

More than air

More than water

More than lips

Light light

Your body is the trace of your body

(»Pasaje«)

One and the Same

(Anton Webern, 1883-1945)

Spaces
Space
No center, no above, no below
Ceaselessly devouring and engendering itself
Whirlpool space
And drop into height
Spaces
Clarities steeply cut
Suspended
By the night’s flank
Black gardens of rock crystal
Flowering on a rod of smoke
White gardens exploding in the air
Space
One space opening up
Corolla
And dissolving
Space in space
All is nowhere
Place of impalpable nuptials

(»Lo Idéntico«)

..

докато продъжавам да гледам
онзи уловен, теб от
линии до кръгове път
на фикционалния човек
пост портрет.

игла зашива очите
тя е последният им спомен
докато спят все нея сънуват

после конецът ще се изниже.

my spanish §

Земята ни тегли и раните по ръцете ми
Са от камъни които не се построяват
Когато от мен не остане повече от желание
За залез който да е тяло и до него
Два хоризонта завинаги се сбогуват

Ще се изтръгнат другите и ще паднат от света
В океан по дълбок от рибите и корали
(Възможно ли е, без сънища)
Кое е това
По невидимо
От отказа на говор?

Неслучайно градушката в тъмните празни дни
Виновно и ядно се къса капсула послед капсула
Парчета стъкла, отдавашни огледала

Някога всеки от нас е избрал и е отсял
Възможността за себе си в три пъти измерен път
От себе си навън отвъд и завръщане
После приема силата –
На лика на полета или на мрака
За да се пребори с нея
Три пъти да умре преди да стане човек

„сляп виси безкрая“

„Сляп виси безкрая” (заглавието е цитат на Гео Милев) е първата ми стихосбирка – страниците на която преливат от стъклени очи и разтопени часовници, дървета със и без листа, огледала и карти таро, шутове и отрязани глави, пустини и морета, кръстове и кръгове, еротика и бунт, материя и мистерия, време и вечност.

Книгата съдържа 22 парчета в духа на Гео Милев – най-добрите текстове от проектите „Делюзии”, „Когато часовниците се топят” и „Dirtify”, писани през последните две години, в които се надявам да се влюбите поне толкова, колкото аз

Книгата е в книжарниците от 18 май със знака на „Хермес” ∞ ∞ ∞

ЯRсен ВасилеВ