Posts Tagged ‘поезия’

лебеди в синия куфар

август 15, 2009

някой дойде и остави куфара си до мен
нали сме на гарата добави и се засмя извади синя табакера
и като се огледах видях и столовете и боята до самия ръб на стените
все сини
някъде чувам писък или просто дишане на лебед
сигурно е затворен в синия куфар почти с укор погледнах
а той пуши и изобщо не разбира от птици
това си личи от разпереното му тяло
никой не би се нарекъл човек
ако не знае за лебедите

как се казваш питам онзи кръстосал крака под синия панталон
матео отвръща ми той
искаш ли цигара
паля само за да сцепя говоренето
бъркам в чантата си и вадя една синя химикалка
ей така
закачам си я на джоба и се облягам на стената

има вятър какъвто е типичен за тези южни земи
косата ми се въргаля заедно
очите предпазливо наблюдават зад очилата

матео явно прие тишината и сви още една цигара
за миг зад огънчето лицето му ми се стори странно познато
реших че по скоро си спомням лицата на онези двамата
с които дълго мълчахме преди да се научим
че тишината не е отсъствие на звук
после всичко угасва и ние пушим
на запад през рамото ми небето засмуква слънцето като бонбон
сега е розово а гарата като балон издува синьото –
и това е небе ще си рече човек
но къде му е слънцето
смачквам фаса с подметката на сандала
аз съм дона

приятно ми е дона
къде отиваш
никъде само се разхождам
никъде е много далече
опитва се да бъде остроумен а пък държи куфар с птици
а ти накъде си тръгнал
трябва да предам лично едно писмо
на сестра ми
ти тук ли живееш
в момента да
наех една къща в южния край на брега рисувам по снимки
като компас са картините и градове хората като ги гледаш така
застинали и а-ха да си отидат
но отдавна са си тръгнали
защо не рисуваш хората тук и сега
защо не нарисуваш мен например дона
не
защо не
защото аз не искам да те опознавам
а това би било неизбежно ако започна да те рисувам
при това не мога да го направя без да ти задам четири въпроса
и ти да отговориш
но ако отговориш аз ще се разочаровам и ще си отида
представи си че отваряш прозорец после сините капаци и оставяш малко хляб
чайката идва към обед ти слушаш музика със затворени очи
не ми хареса
кое чайката ли
не не
не ми харесва разговора

нека започна така
казвам се матео видя ме за пръв път
преди сто седемдесет и осем секунди
облечен съм целия в синьо защото по-рано бях на брега
говорих с морето
отстрани сигурно е изглеждало че говоря със себе си
или че то говори на вълните
или че част от него излиза и се превръща в теб
добавих
може би
то ми каза че трябва да видя сестра ми утре
да и предам лично едно писмо
влакът ми е след 3 часа

ще се разходиш ли с мен

задръж чантата ми за момент
събувам си сандалите и си завръзвам косата високо
на самия връх
приличаш на комета
ти сам си рисуваш представите и чак после ги виждаш май а
матео не отговаря вместо това си свива цигара
пътят е прашен и колелата на куфарите му
понякога се удрят в камъни
понякога палят прахта
понякога кривват и ни спират
отгоре светват лампи постепенно
матео пуши аз гледам в ходилата си
виждам един бар с тъмно синя врата
и множество недоразлепени плакати
които висят по нея като че някой ги е облизал
а после всички са ги яли
но пък е синя като очите му които по мое мнение
се качват вече в купето и търсят място
какво ли съобщение го праща там
колкото аз толкова и той се пита
усещам че споделяме униние

музиката в бара е лека
барманът приготвя два пъти мохито
и нещо си тананика
рано е така че почти няма хора
един човек се е завил с вестник
матео го пита
не е ли вече късно да научиш нещо за деня
(сега не можеш и от него нищо да научиш)
непознатият не отговаря само сключва дебели вежди
две момичета поглеждат от дъното
за моя изненада матео им кимва

музиката се сгорещява колкото повече
отвън навлиза вечерен вятър и смесва светлините
на отделните крушки
с какво се занимаваш матео
боядисвам стари мебели и ги разпродавам
снимам смеещи се хора
смея се
и аз
понякога
обичам да боядисвам
имам зелена маса в двора върху нея поставям череши и круши
о когато се върна ще ти покажа моята зелена маса
върху нея спи червена котка и прилича на недоплетени гащи

съгласявам се
има нещо в този човек което побира целия остров
и мен
и знам че заради това нещо ще си отиде
и повече няма да се срещнем
може би никога няма да се върне
може би никога няма да предаде съобщението
или ще забрави
или ще помни
и това ще го спира

дона лицето ти е покрито с пясък
а твоето с камъни матео

мълчим дълго
още имаме време да се престорим
какво време никакво време

допиваме си питиетата и ставаме
като се връщаме на улицата
жиците осеяни с птици
като препарирано небе чакат
чуваме или слушаме по-силно
колелата назад се въртят

дона ще ти оставя адреса ми
искам да те помоля докато ме няма
минавай през вкъщи
поглеждай през оградата за котката
джинек се казва
поглеждай и за мен
ако е там давай и нещо за ядене
моля те
ще се грижа за нея не се притеснявай
ти бързай сега
бързай

август 1, 2009

водата изгребва от човека пясък
в тишината между две сътворения
няма разлика в ходенето по вода и вървенето през пустиня

ти си пътят който не можеш да изминеш
най дълбокото небе
пази тайната
кое море е истинско –
онова вътре в рапана
или това в което рапанът някога е бил

my spanish his spanish

юни 10, 2009

на
оctavio paz

сънувах онзи поет който днес го няма
толкова отдавна че самата аз
се съмнявам в съществуването си

влезе в стаята като разпиляни птици пред буря
и остави онова стихотворение в което
настоящето е непрестанно

настоящето е непрестанно
пристанищата които лъжат туристите
че мирът е дълбоката бездна отвъд
острието което издълбава земята
за високата гора е само дъжд

непрестанно конете бягат

аз прегръщам простора насечен от живите
всички които повдигат яките си като ритуал
да се отрекат от сринатия град
конете бягат но по бързо си отиват
листата под окапалия кестен

настоящето е непрестанно
преброявяне на птиците

празни домове

май 29, 2009

димът тече над тесни процепи
очите
есенция на всички хоризонти.

paris

май 26, 2009

Comme une certaine flûte
Comme un passager qui erre
Je cours sur la nuit impondérable
Je rêve des oursons des lampes et des fanaux
Plus grands ou plus petits
Tous des chemineaux

Je me rappelle de l`ourson
Je me rappelle du conte
De la mer puis du café
Juste comme c`était

Je marche pressée
En risquant d`effilocher les chaussures d`Amélie Poulain
Et la jupe en fleurs et le soleil
Juste comme c`était

Il sentait de Paris
De l`homme de la ville
Mais pas celui que je suis
Ni un tel que tu connais ou ne connais pas

Ah comment sentent les endroits
Que j`ai pas croisés
Et dont pourtant je me rappelle si bien
On sent la mer on sent le café
Et cet ourson qui avait son conte
Et le conte avait presque un ourson

Là Paris brille fleurit et désire
Mille voyageurs descendent pour l`écouter l`examiner
L`observer et puis l`oublier…

Moi aussi
J`examine ces yeux verts gris ou bleus
Ils remuent jouent et chantent vivement
Une chanson de la rue

Je veux faire leur connaissance
Les interroger sur Paris
Sur le café la mer et les gens
Pas pareils à moi ni à eux
Ni à ceux que tu connais ou ne connais pas

Des gens avec de grands godillots blancs
Parapluies chapeaux et cheveux mouillés
Marchent en chant
Que les lampes et les fanaux
Plus grands ou plus petits
Leur murmurent
Tous des chemineaux…

Tes yeux brillants comme Paris
Serait-il leur prénom
S`ils en avaient
Tes yeux jouant
Ils connaissent les ruelles
Et toutes les bouteilles
Qui s`écoulent dans les jours de carnavals

Tes yeux ne regardent pas vers moi
Ne regardent pas…

Un court instant se ferme en cercle
Se rétrécie se vide finit
Juste sombre léger
Milles moyens de confier…

Un court instant et un long pas en tournant
Je m`en vais par là loin
Je m`en vais et je m`envole

2006

като някаква флейта,
като пътник обсебен,
тичам по безтегловната вечер.
мисля си за мечета, за лампи и фенери,
и по-малки и по-големи –
скитници те всички.
спомням си за мечето,
помня и разказа,
и кафето и морето –
просто така беше.

вървя и бързам,
бързам,ще протрия обувките на Амели Пулен,
и полата с цветята и слънцето,
просто така беше.
миришеше на Париж, на града и на човека,
но не този, който съм аз
и който ти знаеш или не знаеш.

ах как ухаят местата, където никога не съм била
и които така добре си спомням…
и мирише кафето и морето,
и това мече, което си имаше разказ,
и разказът почти си имаше мече…

а Париж сега свети, блести, ухае и мечтае
и хиляди пътници слизат да го послушат,
да го разгледат, огледат
и да забравят…

и аз гледам, разглеждам тези очи зелени,
сиви, пъстри или сини
те шават, играят и живо си пеят улична песен.
искам да се запозная с тях,
да ги питам за Париж,
за кафето и морето,
за онези хора,
не като мен или тях,
и не каквито ти знаеш или не знаеш –

хора с бели, големи и кръгли обувки,
с чадъри и шапки и мокри коси,
крачат със книги, унесени в песен,
която уличните лампи и фенери,
и по-малки и по-големи, им шепнат,
скитници те всички..

очите ти блестят като Париж –
те може би така се казват,
ако изобщо някак се наричат…
очите ти играят –
те познават онези малки улички
и всичките бутилки, които се търкалят в празничния ден.
очите ти не гледат мен,
не гледат…

някак кратък миг се заключва в кръг
и се свива, изпива, завършва,
просто потъва така лежерно
заглъхва, издъхва
и хиляди начини има да споделя…

някак кратък миг убива музиката на Париж
и колелата и децата
и кафето и морето…
те не бяха там –
потопени, уморени,
от поглед сив, син, зелен, игрив

някак кратък миг и дълга крачка във завой…
тръгвам си – ей там – далеч, далеч
почти политам…

philip lamantia – man is in pain

май 25, 2009

philiplamantiaMan is in pain
Philip Lamantia (1927-2005)

Man is in pain
ten bright balls bat the air
falling through the window
on which his double leans a net the air made
to catch the ten bright balls

Man is a room
where the malefic hand turns a knob
on the unseen unknown double’s door

Man is in pain
with his navel hook caught on a stone quarry
where ten bright balls chose to land
and where the malefic hand carves
on gelatinous air the window
to slam shut on his shadow’s tail

ten bright balls bounce into the unseen
unknown double’s net
Man is a false window
through which his double walks to the truth
that falls as ten bright balls
the malefic hand tossed into the air
Man is in pain
ten bright spikes nailed to the door

my spanish §

май 2, 2009

Земята ни тегли и раните по ръцете ми
Са от камъни които не се построяват
Когато от мен не остане повече от желание
За залез който да е тяло и до него
Два хоризонта завинаги се сбогуват

Ще се изтръгнат другите и ще паднат от света
В океан по дълбок от рибите и корали
(Възможно ли е, без сънища)
Кое е това
По невидимо
От отказа на говор?

Неслучайно градушката в тъмните празни дни
Виновно и ядно се къса капсула послед капсула
Парчета стъкла, отдавашни огледала

Някога всеки от нас е избрал и е отсял
Възможността за себе си в три пъти измерен път
От себе си навън отвъд и завръщане
После приема силата –
На лика на полета или на мрака
За да се пребори с нея
Три пъти да умре преди да стане човек

„сляп виси безкрая“

май 1, 2009

korica1„Сляп виси безкрая” (заглавието е цитат на Гео Милев) е първата ми стихосбирка – страниците на която преливат от стъклени очи и разтопени часовници, дървета със и без листа, огледала и карти таро, шутове и отрязани глави, пустини и морета, кръстове и кръгове, еротика и бунт, материя и мистерия, време и вечност.

Книгата съдържа 22 парчета в духа на Гео Милев – най-добрите текстове от проектите „Делюзии”, „Когато часовниците се топят” и „Dirtify”, писани през последните две години, в които се надявам да се влюбите поне толкова, колкото аз

Книгата е в книжарниците от 18 май със знака на „Хермес” ∞ ∞ ∞

ЯRсен ВасилеВ

nature morte

април 28, 2009

вазата е край на стаята –
отвътре ехото разтваря цвят,
някой ме търси
дълго ме търси
но ме няма.

такава е цигулката
от дъжд и керемиди.

spanish mina 3

април 6, 2009

ако някога някой бе казал
сънят е градина която няма да разцъфне докато те има
щях да умра
и да се преродя в дърво
ако аз сега кажа
сънят е градина която няма да разцъфне докато те има
ще заспя под дървото
това е бог.