Posts Tagged ‘море’

август 1, 2009

водата изгребва от човека пясък
в тишината между две сътворения
няма разлика в ходенето по вода и вървенето през пустиня

ти си пътят който не можеш да изминеш
най дълбокото небе
пази тайната
кое море е истинско –
онова вътре в рапана
или това в което рапанът някога е бил

до солун

ноември 24, 2008

                                                                                                  пътят е разказ но ражда поезия

бяхме в кръчмата далеч от града. говорехме за азиатското кино, което винаги се обръща към нея с някакво специално послание или поне настроение. тези дни имаше отношение и към мен – може би заради тихото движение, близко до мълчанието ми към живота. там светът не влизаше. сами бяхме. червените завеси зашиваха пространството, думите се задвижваха единствно от дима или падаха в нас с глътките, които отпивахме без жест.

така онзи ден за пръв път забелязахме голямата билярдна маса. купихме си жетони и топките се изсипаха предизвикателно. започнахме да играем. усещахме конкретен устрем, атакувахме. знаех, че играта помага. обичам да играя, но напоследък не намирам играчи. не че светът е вън от играта, но си мисля, че предпочита да бъде топката, която се въргаля по повърхността, изпада понякога, докато някой не презареди билярда. така че удрях топките с агресия, наслада и освобождение.

като свършихме, излязохме навън. не ни се оставаше така. тя се сети за някакво парти, обадихме се на б и реших, че ще направя вътрешен компромис и ще отида в града.

събрахме се и в кръга ни се насити настроение. бяхме се погрижили за това. тръгнахме към студентски град. влязохме в един рок бар, където ентусиазирана млада група свиреше red hot, после pink floyd и не помня още какво. хареса ми. тръгнахме към софийския център, пристигнахме в бистрица. пак тръгнахме към софийския център, този път пристигнахме във въпросния бар, клуб или както се нарича…

нещо ме върна назад… връщаше ни всички. излязохме.

– сега къде отиваме?

– в Солун

– оkей, а пари имаме ли?!

– не

– аз имам, но те са ми за заема…

разтегнати улици, лампи като бонбони, прегръщат ни планините и аз не преставам да мисля за българия, тази силна, жива българия, която не познавах, а всички ме свързваха, по някакъв странен и чужд, почти административен начин, с нея. аз ли не бях или тя не беше? сега сме любовници – навлизам в нея и тя навлиза в мен – провиждам в сърцето й и спомените и стават мои фантазии.
не ме е страх, че не съществувам вече, не мога да обясня, връзката с родната страна е сложна, патриотизмът нищо не обяснява.

не виждаш ли пустинята събира се във вятъра полепва по клепачите наранява
всички хора които искаха да ме докоснат изчезнаха назад тази бяла пустиня
нося се летя в нея като хармоника бели листа бензинът ги изгаря пътувам

луна
вятър
замъгление
сухо ехо
реже
стъклото
човек
издълбан
носи
чужда болка
облак
напластен
вътрешно
всичко е
небе
в движение

пирамидите ни обичат
пир от леки обичи
обръчи закачат миди
марширува
маргинална
вана
пълна
с звук
маски
вълни
маси
тела
давят
ни
път
земята
плачe
плач
в граница

минахме границата. лампите-бонбони се разтопиха, заваля сладникава жълта светлина и се сля с музиката. гърция сваляше короните на дърветата, посрещаше ни гола и аз се учудих колко скрита може да бъде голотата! не поставяше условия и не измисляше.
ето го въображението разлято! как се отнася въображение към въображение без онази сплав на условната измислица?!
…може би измислицата беше в солун

– видях солун отдалеч
сякаш
отворих кутийка с мъниста-
изведнъж се разплискаха в нищото
зазвънтя живот –

влязохме заедно с утрото – навсякъде къщи като птици, накацали близо до брега, катереха се по тесни улици и винаги криеха по нещо в края – поведохме колата към морето, исках то първо да ми разкаже за този град.
изведнъж го видях! беше точно до мен, от другата страна на стъклото, отворих вратата, морето разбиваше ъглите на тротоарите, малки стълбички му позволявяха да се качи, но вълните сами скачаха и весело потичаха по плочите…

– морето морето! – ние разперихме ръце и полетяхме

наистина бяхме птици, тичахме до самия ръб на бетона.
спряхме се в една градина, всеки седна на съседна пейка – чакаше за свойта си среща. отрсреща слънцето бе започнало да се повдига и да наслагва цветове : хилядите птици ги обираха, а хората се рахождаха по двама- трима, нарамили безгрижие и сякаш никак не ги интересуваше, че беше едва 7 сутринта. по-голямата част от моя познат свят или спеше, или съществуваше в желание да спи…

тук няма сънища

…след малко ще си тръгнем, ще минем през онези кафенета, чиито столове, маси, пепелници и шарени възглавнички чакат отвън гостите.
а ние си отиваме.
…след малко ще догоним дъжда, а после снежни парцали ще заудрят по колата и бялата пустиня ще потъне
назад в реалност.