Archive for the ‘мечтатели’ Category

лебеди в синия куфар

август 15, 2009

някой дойде и остави куфара си до мен
нали сме на гарата добави и се засмя извади синя табакера
и като се огледах видях и столовете и боята до самия ръб на стените
все сини
някъде чувам писък или просто дишане на лебед
сигурно е затворен в синия куфар почти с укор погледнах
а той пуши и изобщо не разбира от птици
това си личи от разпереното му тяло
никой не би се нарекъл човек
ако не знае за лебедите

как се казваш питам онзи кръстосал крака под синия панталон
матео отвръща ми той
искаш ли цигара
паля само за да сцепя говоренето
бъркам в чантата си и вадя една синя химикалка
ей така
закачам си я на джоба и се облягам на стената

има вятър какъвто е типичен за тези южни земи
косата ми се въргаля заедно
очите предпазливо наблюдават зад очилата

матео явно прие тишината и сви още една цигара
за миг зад огънчето лицето му ми се стори странно познато
реших че по скоро си спомням лицата на онези двамата
с които дълго мълчахме преди да се научим
че тишината не е отсъствие на звук
после всичко угасва и ние пушим
на запад през рамото ми небето засмуква слънцето като бонбон
сега е розово а гарата като балон издува синьото –
и това е небе ще си рече човек
но къде му е слънцето
смачквам фаса с подметката на сандала
аз съм дона

приятно ми е дона
къде отиваш
никъде само се разхождам
никъде е много далече
опитва се да бъде остроумен а пък държи куфар с птици
а ти накъде си тръгнал
трябва да предам лично едно писмо
на сестра ми
ти тук ли живееш
в момента да
наех една къща в южния край на брега рисувам по снимки
като компас са картините и градове хората като ги гледаш така
застинали и а-ха да си отидат
но отдавна са си тръгнали
защо не рисуваш хората тук и сега
защо не нарисуваш мен например дона
не
защо не
защото аз не искам да те опознавам
а това би било неизбежно ако започна да те рисувам
при това не мога да го направя без да ти задам четири въпроса
и ти да отговориш
но ако отговориш аз ще се разочаровам и ще си отида
представи си че отваряш прозорец после сините капаци и оставяш малко хляб
чайката идва към обед ти слушаш музика със затворени очи
не ми хареса
кое чайката ли
не не
не ми харесва разговора

нека започна така
казвам се матео видя ме за пръв път
преди сто седемдесет и осем секунди
облечен съм целия в синьо защото по-рано бях на брега
говорих с морето
отстрани сигурно е изглеждало че говоря със себе си
или че то говори на вълните
или че част от него излиза и се превръща в теб
добавих
може би
то ми каза че трябва да видя сестра ми утре
да и предам лично едно писмо
влакът ми е след 3 часа

ще се разходиш ли с мен

задръж чантата ми за момент
събувам си сандалите и си завръзвам косата високо
на самия връх
приличаш на комета
ти сам си рисуваш представите и чак после ги виждаш май а
матео не отговаря вместо това си свива цигара
пътят е прашен и колелата на куфарите му
понякога се удрят в камъни
понякога палят прахта
понякога кривват и ни спират
отгоре светват лампи постепенно
матео пуши аз гледам в ходилата си
виждам един бар с тъмно синя врата
и множество недоразлепени плакати
които висят по нея като че някой ги е облизал
а после всички са ги яли
но пък е синя като очите му които по мое мнение
се качват вече в купето и търсят място
какво ли съобщение го праща там
колкото аз толкова и той се пита
усещам че споделяме униние

музиката в бара е лека
барманът приготвя два пъти мохито
и нещо си тананика
рано е така че почти няма хора
един човек се е завил с вестник
матео го пита
не е ли вече късно да научиш нещо за деня
(сега не можеш и от него нищо да научиш)
непознатият не отговаря само сключва дебели вежди
две момичета поглеждат от дъното
за моя изненада матео им кимва

музиката се сгорещява колкото повече
отвън навлиза вечерен вятър и смесва светлините
на отделните крушки
с какво се занимаваш матео
боядисвам стари мебели и ги разпродавам
снимам смеещи се хора
смея се
и аз
понякога
обичам да боядисвам
имам зелена маса в двора върху нея поставям череши и круши
о когато се върна ще ти покажа моята зелена маса
върху нея спи червена котка и прилича на недоплетени гащи

съгласявам се
има нещо в този човек което побира целия остров
и мен
и знам че заради това нещо ще си отиде
и повече няма да се срещнем
може би никога няма да се върне
може би никога няма да предаде съобщението
или ще забрави
или ще помни
и това ще го спира

дона лицето ти е покрито с пясък
а твоето с камъни матео

мълчим дълго
още имаме време да се престорим
какво време никакво време

допиваме си питиетата и ставаме
като се връщаме на улицата
жиците осеяни с птици
като препарирано небе чакат
чуваме или слушаме по-силно
колелата назад се въртят

дона ще ти оставя адреса ми
искам да те помоля докато ме няма
минавай през вкъщи
поглеждай през оградата за котката
джинек се казва
поглеждай и за мен
ако е там давай и нещо за ядене
моля те
ще се грижа за нея не се притеснявай
ти бързай сега
бързай

Advertisements

paris

май 26, 2009

Comme une certaine flûte
Comme un passager qui erre
Je cours sur la nuit impondérable
Je rêve des oursons des lampes et des fanaux
Plus grands ou plus petits
Tous des chemineaux

Je me rappelle de l`ourson
Je me rappelle du conte
De la mer puis du café
Juste comme c`était

Je marche pressée
En risquant d`effilocher les chaussures d`Amélie Poulain
Et la jupe en fleurs et le soleil
Juste comme c`était

Il sentait de Paris
De l`homme de la ville
Mais pas celui que je suis
Ni un tel que tu connais ou ne connais pas

Ah comment sentent les endroits
Que j`ai pas croisés
Et dont pourtant je me rappelle si bien
On sent la mer on sent le café
Et cet ourson qui avait son conte
Et le conte avait presque un ourson

Là Paris brille fleurit et désire
Mille voyageurs descendent pour l`écouter l`examiner
L`observer et puis l`oublier…

Moi aussi
J`examine ces yeux verts gris ou bleus
Ils remuent jouent et chantent vivement
Une chanson de la rue

Je veux faire leur connaissance
Les interroger sur Paris
Sur le café la mer et les gens
Pas pareils à moi ni à eux
Ni à ceux que tu connais ou ne connais pas

Des gens avec de grands godillots blancs
Parapluies chapeaux et cheveux mouillés
Marchent en chant
Que les lampes et les fanaux
Plus grands ou plus petits
Leur murmurent
Tous des chemineaux…

Tes yeux brillants comme Paris
Serait-il leur prénom
S`ils en avaient
Tes yeux jouant
Ils connaissent les ruelles
Et toutes les bouteilles
Qui s`écoulent dans les jours de carnavals

Tes yeux ne regardent pas vers moi
Ne regardent pas…

Un court instant se ferme en cercle
Se rétrécie se vide finit
Juste sombre léger
Milles moyens de confier…

Un court instant et un long pas en tournant
Je m`en vais par là loin
Je m`en vais et je m`envole

2006

като някаква флейта,
като пътник обсебен,
тичам по безтегловната вечер.
мисля си за мечета, за лампи и фенери,
и по-малки и по-големи –
скитници те всички.
спомням си за мечето,
помня и разказа,
и кафето и морето –
просто така беше.

вървя и бързам,
бързам,ще протрия обувките на Амели Пулен,
и полата с цветята и слънцето,
просто така беше.
миришеше на Париж, на града и на човека,
но не този, който съм аз
и който ти знаеш или не знаеш.

ах как ухаят местата, където никога не съм била
и които така добре си спомням…
и мирише кафето и морето,
и това мече, което си имаше разказ,
и разказът почти си имаше мече…

а Париж сега свети, блести, ухае и мечтае
и хиляди пътници слизат да го послушат,
да го разгледат, огледат
и да забравят…

и аз гледам, разглеждам тези очи зелени,
сиви, пъстри или сини
те шават, играят и живо си пеят улична песен.
искам да се запозная с тях,
да ги питам за Париж,
за кафето и морето,
за онези хора,
не като мен или тях,
и не каквито ти знаеш или не знаеш –

хора с бели, големи и кръгли обувки,
с чадъри и шапки и мокри коси,
крачат със книги, унесени в песен,
която уличните лампи и фенери,
и по-малки и по-големи, им шепнат,
скитници те всички..

очите ти блестят като Париж –
те може би така се казват,
ако изобщо някак се наричат…
очите ти играят –
те познават онези малки улички
и всичките бутилки, които се търкалят в празничния ден.
очите ти не гледат мен,
не гледат…

някак кратък миг се заключва в кръг
и се свива, изпива, завършва,
просто потъва така лежерно
заглъхва, издъхва
и хиляди начини има да споделя…

някак кратък миг убива музиката на Париж
и колелата и децата
и кафето и морето…
те не бяха там –
потопени, уморени,
от поглед сив, син, зелен, игрив

някак кратък миг и дълга крачка във завой…
тръгвам си – ей там – далеч, далеч
почти политам…

януари 22, 2009

поемам въздух и задържам

полепвам в мократа стена

и се разреждам

 

прозорецът се свива

боровете застиват

картината е хладна

 

затварям устата на

мръсния цвят

ние знаем че в тъмнината

дишат вълшебни мисли

 

зелена лампа  на пода

листата загребват от него

сенки вместо думи

завиват се навътре

емоцииdscf0067

мостове

януари 9, 2009

въздухът танцува,

възприятието е музика

каната

януари 8, 2009

каната е пълна със сняг

пия спомените на други лица

нося шапка да пада тихо

парцаленото стъкло

да не чувам как се къса и чупи

да не чувам как ме боли

когато от главата си изтръсквам

пепелникови мисли

 

колите се пързалят

върху развлечени музики

снегът все още пълни каната

и ако спра

се събличам

заедно с един милиард

завързани бели цветя

и ако спра

прозорецът ще продължи

да слуша как спиш.

декември 22, 2008

clipboard21

silence.calm.dream.abandonment.mind.freedom.nonsense.loneliness.time.end:

!creative freedom

ноември 30, 2008

dscf9075no rhyme

no style

no criticism

no system

 

градът който

ноември 25, 2008

clipboard1бяло небе черни птици като кърфици студен спомен в кутиен балкон

празна маса боси крака от глина телесни фигури с лък

бяла маска черни дъски – под като редици обувки които да обувам

чист аз в симетрия като куршум руска рулетка за руски кукли – да разкривам

в един студен град който вероятно има

много самотници и малко почитатели

на който не му достига отчуждение от себе си

от цигарените му форми от реалистичните форми

от езиковите релси и консуматорските вагони

от поетите и от непоетите

не може да не бъде

не може да се отрече

къде ще останат фенерите къде ще останат алкохолиците под фенерите

къде ще остане движението на локвите

и клетката моята клетка от която той с шепа ме вади

 

черно небе като шапка натиска спусъка студен град

пише се в проза – от  почитателите

и по малко в поезия – от всички самотници

преди да си тръгнат оттук

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

до солун

ноември 24, 2008

                                                                                                  пътят е разказ но ражда поезия

бяхме в кръчмата далеч от града. говорехме за азиатското кино, което винаги се обръща към нея с някакво специално послание или поне настроение. тези дни имаше отношение и към мен – може би заради тихото движение, близко до мълчанието ми към живота. там светът не влизаше. сами бяхме. червените завеси зашиваха пространството, думите се задвижваха единствно от дима или падаха в нас с глътките, които отпивахме без жест.

така онзи ден за пръв път забелязахме голямата билярдна маса. купихме си жетони и топките се изсипаха предизвикателно. започнахме да играем. усещахме конкретен устрем, атакувахме. знаех, че играта помага. обичам да играя, но напоследък не намирам играчи. не че светът е вън от играта, но си мисля, че предпочита да бъде топката, която се въргаля по повърхността, изпада понякога, докато някой не презареди билярда. така че удрях топките с агресия, наслада и освобождение.

като свършихме, излязохме навън. не ни се оставаше така. тя се сети за някакво парти, обадихме се на б и реших, че ще направя вътрешен компромис и ще отида в града.

събрахме се и в кръга ни се насити настроение. бяхме се погрижили за това. тръгнахме към студентски град. влязохме в един рок бар, където ентусиазирана млада група свиреше red hot, после pink floyd и не помня още какво. хареса ми. тръгнахме към софийския център, пристигнахме в бистрица. пак тръгнахме към софийския център, този път пристигнахме във въпросния бар, клуб или както се нарича…

нещо ме върна назад… връщаше ни всички. излязохме.

– сега къде отиваме?

– в Солун

– оkей, а пари имаме ли?!

– не

– аз имам, но те са ми за заема…

разтегнати улици, лампи като бонбони, прегръщат ни планините и аз не преставам да мисля за българия, тази силна, жива българия, която не познавах, а всички ме свързваха, по някакъв странен и чужд, почти административен начин, с нея. аз ли не бях или тя не беше? сега сме любовници – навлизам в нея и тя навлиза в мен – провиждам в сърцето й и спомените и стават мои фантазии.
не ме е страх, че не съществувам вече, не мога да обясня, връзката с родната страна е сложна, патриотизмът нищо не обяснява.

не виждаш ли пустинята събира се във вятъра полепва по клепачите наранява
всички хора които искаха да ме докоснат изчезнаха назад тази бяла пустиня
нося се летя в нея като хармоника бели листа бензинът ги изгаря пътувам

луна
вятър
замъгление
сухо ехо
реже
стъклото
човек
издълбан
носи
чужда болка
облак
напластен
вътрешно
всичко е
небе
в движение

пирамидите ни обичат
пир от леки обичи
обръчи закачат миди
марширува
маргинална
вана
пълна
с звук
маски
вълни
маси
тела
давят
ни
път
земята
плачe
плач
в граница

минахме границата. лампите-бонбони се разтопиха, заваля сладникава жълта светлина и се сля с музиката. гърция сваляше короните на дърветата, посрещаше ни гола и аз се учудих колко скрита може да бъде голотата! не поставяше условия и не измисляше.
ето го въображението разлято! как се отнася въображение към въображение без онази сплав на условната измислица?!
…може би измислицата беше в солун

– видях солун отдалеч
сякаш
отворих кутийка с мъниста-
изведнъж се разплискаха в нищото
зазвънтя живот –

влязохме заедно с утрото – навсякъде къщи като птици, накацали близо до брега, катереха се по тесни улици и винаги криеха по нещо в края – поведохме колата към морето, исках то първо да ми разкаже за този град.
изведнъж го видях! беше точно до мен, от другата страна на стъклото, отворих вратата, морето разбиваше ъглите на тротоарите, малки стълбички му позволявяха да се качи, но вълните сами скачаха и весело потичаха по плочите…

– морето морето! – ние разперихме ръце и полетяхме

наистина бяхме птици, тичахме до самия ръб на бетона.
спряхме се в една градина, всеки седна на съседна пейка – чакаше за свойта си среща. отрсреща слънцето бе започнало да се повдига и да наслагва цветове : хилядите птици ги обираха, а хората се рахождаха по двама- трима, нарамили безгрижие и сякаш никак не ги интересуваше, че беше едва 7 сутринта. по-голямата част от моя познат свят или спеше, или съществуваше в желание да спи…

тук няма сънища

…след малко ще си тръгнем, ще минем през онези кафенета, чиито столове, маси, пепелници и шарени възглавнички чакат отвън гостите.
а ние си отиваме.
…след малко ще догоним дъжда, а после снежни парцали ще заудрят по колата и бялата пустиня ще потъне
назад в реалност.

ясен василев – когато бъдем безплътни

ноември 13, 2008

„It’s hard to tell that the world we live in is either a reality or a dream“ 3-Iron movie

 

поезията е жест към човешкото във вселената и към вселената в човешкото;

ясен е жест към поезията,

а мечтите към него.

През 2008 година печели Втора награда в Националния младежки конкурс за поезия „Веселин Ханчев“

 

dscf7469

– когато бъдем безплътни (E=MC²)

 

– Ad infinitum –

 

Предвещано е: времевретеното ще прободе овеществената вселена – :

Бездънният кладенец зее:

Долу.

Бог.

Има ли Бог?

Бог спи!

Планетите-електрони кръговъртят във въртоп около ядрото-слънце.

Чий взор се е разлял в черните дупки на галактиките?

E=MC² – когато бъдем безплътни –

Костенурките издъхват под тежестта на света.

Полуголи в пясъка под пирамидите

тантриците танцуват триединно върху върховете на тризъбеца

– създателя, пазителя и разрушителя –

Тайната: кванти; кварки; бог…

Парадокси на времето: броениците отново ще се разпръснат

– (защото ние сме бог) –

когато бъдем безплътни